Елена отвори очи.

Elena opened her eyes.

Бяла светлина блестеше от флуоресцентните лампи на тавана.

White light glimmered from the fluorescent lamps on the ceiling.

Лежеше в легло с метални пръчки.

She was lying in a bed with metal bars.

Беше в болнична стая.

She was in a hospital room.

Надигна се и погледна около себе си.

She sat up and looked around.

Стените бяха бели, стерилни, чисти.

The walls were white, sterile, clean.

Липсваха картини и украси.

There were no pictures or decorations.

Само една черна врата, затворена плътно, стоеше в единия край на стаята.

Only a black door, tightly closed, stood at one end of the room.

Елена не помнеше нищо.

Elena remembered nothing.

Не знаеше как се е озовала там.

She didn't know how she had ended up there.

Паниката започна да я обзема.

Panic began to overwhelm her.

Опита се да излезе от леглото, но краката ѝ трепереха.

She tried to get out of bed, but her legs were trembling.

Вече щеше да падне, когато вратата се отвори.

She was about to fall when the door opened.

Едър мъж с бяла престилка влезе.

A large man in a white coat entered.

Беше д-р Димитров.

It was Dr. Dimitrov.

– Как се чувстваш, Елена? – попита той с мек глас.

"How do you feel, Elena?" he asked in a soft voice.

– Къде съм? Какво се е случило? – гласът на Елена трепереше.

"Where am I? What happened?" Elena's voice trembled.

– В безопасност си. В психиатричното отделение в София.

"You are safe. In a psychiatric ward in Sofia.

Имаше злополука, но ще се оправиш.

There was an accident, but you’ll be fine."

– Каква злополука? – Елена не вярваше на ушите си.

"What accident?" Elena couldn't believe her ears.

Не помнеше нищо такова.

She remembered no such thing.

Д-р Димитров се усмихна леко, но в очите му се четеше нещо друго.

Dr. Dimitrov smiled slightly, but something else was readable in his eyes.

– Не бива да се напрягаш.

"You shouldn't strain yourself.

Всичко ще си дойде на мястото.

Everything will come into place."

Елена кимна, но съмненията ѝ се задълбочаваха.

Elena nodded, but her doubts deepened.

След като той излезе от стаята, започна да планува.

After he left the room, she began to plan.

Трябваше да разбере истината.

She had to find out the truth.

Следващите дни Елена показа послушание.

In the following days, Elena showed obedience.

Правеше какво ѝ казваха, усмихваше се на медицинските сестри и на д-р Димитров.

She did what she was told, smiled at the nurses and Dr. Dimitrov.

Постепенно той започна да я оставя сама в стаята понякога.

Gradually, he started leaving her alone in the room sometimes.

Това ѝ даваше възможност да разследва.

This gave her the opportunity to investigate.

Една нощ, при смяна на дежурния, успя да излезе от стаята.

One night, during a change of shift, she managed to leave the room.

Беше тъмно, коридорите пусти.

It was dark, the corridors empty.

Само светлината на монитори осветяваше пътя й.

Only the light of monitors illuminated her way.

Елена намери кабинета на д-р Димитров и започна да търси.

Elena found Dr. Dimitrov's office and started searching.

На бюрото имаше купчина документи.

On the desk was a pile of documents.

Прелистваше ги бързо.

She flipped through them quickly.

И тогава го видя.

And then she saw it.

Доклад за някакъв експеримент.

A report about some experiment.

Видя името си.

She saw her own name.

Била част от таен проект.

She had been part of a secret project.

Мозъчната дейност изучавали.

They were studying brain activity.

Очите ѝ се разшириха от ужас.

Her eyes widened in horror.

– Търсиш нещо, Елена? – гласът на д-р Димитров я стресна.

"Looking for something, Elena?" Dr. Dimitrov's voice startled her.

Тя се извърна.

She turned around.

Той стоеше на вратата, но беше късно да крие документа.

He was standing at the door, but it was too late to hide the document.

– Какво означава това? – извика тя.

"What does this mean?" she shouted.

– Защо съм тук?

"Why am I here?"

Д-р Димитров стъпи напред.

Dr. Dimitrov stepped forward.

Лицето му беше безизразно.

His face was expressionless.

– Това е за твое добро.

"This is for your own good.

Ти подписа.

You signed up.

Беше доброволка.

You were a volunteer."

– Лъжа е! – викът на Елена беше отчаяние и решителност накуп.

"It's a lie!" Elena’s shout was a mix of despair and determination.

Направихте нещо с мен.

"You did something to me."

Тя успя да сграбчи стола и да го блъсне към него.

She managed to grab a chair and shove it towards him.

Възползвайки се от шока му, излезе тичайки навън.

Taking advantage of his shock, she ran out.

Задъхана, се насочи към изхода.

Gasping, she headed for the exit.

Успя да се промъкне покрай охраната и се озова на улицата.

She managed to slip past the security and found herself on the street.

София спеше.

Sofia was asleep.

Неоновите светлини на града присветваха.

The city's neon lights flickered.

Сърцето ѝ биеше бързо.

Her heart was pounding.

Знаеше, че не може да се върне.

She knew she couldn't go back.

Но вече имаше план.

But she now had a plan.

Истината за експеримента ще излезе наяве.

The truth about the experiment would come to light.

Беше уплашена, но решена.

She was scared but resolved.

Елена повече не беше жертва.

Elena was no longer a victim.

Тя се превърна в борец.

She had become a fighter.

И така, започва нейният нов живот.

And so, her new life began.

Възвръщайки се от страх и объркване към сила и яснота.

Emerging from fear and confusion into strength and clarity.

Една крачка след друга.

One step after another.