В есенна утрин, пъстрите листа като златни монети покриваха улиците на София.

On an autumn morning, the colorful leaves covered the streets of София like golden coins.

Болница "София Централ" кипеше от живот.

The hospital "София Централ" was bustling with life.

Доктори и сестри се движеха бързо по светло осветените коридори.

Doctors and nurses were moving quickly through the brightly lit corridors.

В една от чакалните седеше Веселин.

In one of the waiting rooms sat Веселин.

Той се опитваше да изглежда спокоен, но вътре в него бушуваха страхове за бъдещето.

He tried to appear calm, but inside him, fears about the future were raging.

До него беше най-добрият му приятел, Димитри.

Next to him was his best friend, Димитри.

Димитри се опитваше да поддържа ведра атмосфера, въпреки напрежението.

Димитри was trying to maintain a cheerful atmosphere despite the tension.

„Всичко ще бъде наред, Веско,“ каза Димитри, поставяйки ръка на рамото на приятеля си.

"Everything will be fine, Веско," said Димитри, placing a hand on his friend's shoulder.

„Мила е силна, а лекарите са страхотни.

"Мила is strong, and the doctors are great."

“„Знам,“ отвърна Веселин с усмивка, прикриваща неувереността му.

"I know," replied Веселин with a smile that masked his uncertainty.

„Просто.

"It's just...

не мога да спра да мисля за нея и за бебето.

I can't stop thinking about her and the baby."

“Часовете се проточваха.

The hours dragged on.

Всяка минута във времето заумряваше като безкрайност.

Every minute seemed like an eternity.

Навън листата продължаваха да падат, а времето изглеждаше, че застива.

Outside, the leaves continued to fall, and time appeared to stand still.

Вътре в себе си, Веселин се проведе постянна битка.

Inside himself, Веселин fought a constant battle.

Дали ще бъде добър баща?

Would he be a good father?

Ще може ли да бъде достатъчно силен за семейството си?

Could he be strong enough for his family?

Тези мисли му тежаха като облаци пред буря.

These thoughts weighed on him like storm clouds.

Но тогава се появи лекарят.

But then the doctor appeared.

Очите му блестяха, когато каза: „Веселин, времето дойде.

His eyes shone as he said, "Веселин, the time has come.

Можете да дойдете в залата.

You can come to the room."

“Сърцето на Веселин забърза.

Веселин's heart raced.

Това беше моментът, който така дълго чакаше.

This was the moment he had been waiting for so long.

Той се обърна към Димитри, който му стисна ръката със силно уверение.

He turned to Димитри, who squeezed his hand with strong reassurance.

„Върви.

"Go.

Ще бъдеш страхотен баща,“ каза Димитри със съвсем сериозен тон.

You'll be a great father," said Димитри with a completely serious tone.

С вдигната глава, Веселин влезе в раждалната зала.

With his head held high, Веселин entered the delivery room.

Вътре, мирът на Мила му даде сили.

Inside, the calmness of Мила gave him strength.

Въпреки болката и усилието, тя изглеждаше красива и смела.

Despite the pain and effort, she looked beautiful and brave.

Той хвана ръката й и почувства силата на любовта между тях.

He held her hand and felt the power of the love between them.

След миг следите на напрежение изчезнаха.

And then the traces of tension disappeared.

Чу се първият вик на новороденото им дете.

They heard the first cry of their newborn child.

Веселин никога не беше усещал такава любов.

Веселин had never felt such love.

Той погледна към малкия вързоп, който сестрата отбеляза като „здрав и силен“.

He looked at the small bundle, which the nurse noted as "healthy and strong."

„Това е, ние сме родители,“ прошепна Веселин на Мила.

"This is it, we are parents," Веселин whispered to Мила.

В очите му имаше сълзи от щастие.

His eyes were filled with tears of joy.

Всичките му страхове и съмнения просто изчезнаха.

All his fears and doubts just vanished.

Той знаеше, че ще расте и ще се учи заедно с детето си.

He knew he would grow and learn along with his child.

На излизане от болницата, обгърнати от есенното спокойствие, Веселин погледна небето.

As they left the hospital, enveloped in the autumn tranquility, Веселин looked at the sky.

Той вече беше уверен.

He was now confident.

Беше баща.

He was a father.

Всичко щеше да бъде наред.

Everything would be alright.