Високите върхове на Рила планина гледаха надолу, като древни пазители на свещени тайни.

The high peaks of the Рила планина looked down like ancient guardians of sacred secrets.

Красимир вървеше бавно по каменната пътека към Рилския манастир.

Красимир walked slowly along the stone path towards the Рилския манастир.

До него, малката Светлана, с широки, любопитни очи, изучаваше всяко кътче на света около тях.

Beside him, little Светлана, with wide, curious eyes, studied every corner of the world around them.

"Татко," започна тя, като посочи златните листа на дърветата, „защо е толкова красиво тук?

"Dad," she began, pointing to the golden leaves of the trees, "why is it so beautiful here?"

“Красимир се усмихна леко.

Красимир smiled slightly.

„Тук винаги е красиво, Светла, особено през есента.

"It's always beautiful here, Светла, especially in autumn."

“В манастира въздухът беше натежал с аромата на восъчни свещи и мир на място, където времето сякаш беше спряло.

In the monastery, the air was heavy with the scent of wax candles and the peace of a place where time seemed to have stopped.

Красимир усещаше трептене в сърцето си – смес от тъга, съчетана с надежда.

Красимир felt a flicker in his heart—a mix of sadness combined with hope.

Той беше загубил жена си преди година и още не знаеше как да се справи с тази загуба.

He had lost his wife a year ago and still didn't know how to cope with the loss.

Въпреки че искаше да продължи напред заради Светлана, той усещаше вина всеки път, когато си помислеше за живот без съпругата си.

Although he wanted to move forward for Светлана's sake, he felt guilt every time he thought of a life without his wife.

„Татко, къде е мама сега?

"Dad, where is mom now?"

“ – гласа на Светлана беше тих и изпълнен с любопитство.

Светлана's voice was quiet and filled with curiosity.

Красимир спря.

Красимир stopped.

Очите му се насълзиха, но той се усмихна на дъщеря си.

His eyes welled up with tears, but he smiled at his daughter.

„Мама винаги е с нас, мила.

"Mom is always with us, dear.

Нейният дух е тук, в сърцата ни.

Her spirit is here, in our hearts."

“Те млъкнаха за момент, докато Красимир събра куража си.

They fell silent for a moment as Красимир gathered his courage.

Реши, че е време да сподели една от любимите си спомени.

He decided it was time to share one of his favorite memories.

Застанал пред стените на манастира, той коленичи до Светлана.

Standing before the walls of the monastery, he knelt beside Светлана.

„Като бяхме тук с мама, тя ми каза нещо важно,“ той започна.

"When we were here with mom, she told me something important," he began.

„Тя каза, че най-голямото ѝ желание е да бъдем щастливи, дори когато не е с нас.

"She said that her greatest wish was for us to be happy, even when she's not with us."

“Светлана го погледна изпълнено със съчувствие.

Светлана looked at him with compassion.

„И аз искам да съм щастлива, татко.

"I want to be happy too, dad.

Обичам мама.

I love mom."

“Красимир я прегърна плътно до себе си, усетил, че тежестта на скръбта му започва да се превръща в нещо различно, нещо по-лесно за носене.

Красимир hugged her tightly, feeling the weight of his grief begin to transform into something different, something easier to carry.

Двамата влязоха в църквата, където светлината на стотици свещи трептеше по старите каменни стени.

The two entered the church, where the light of hundreds of candles flickered against the old stone walls.

Светлана избра една свещ и я подаде на татко си.

Светлана chose a candle and handed it to her dad.

„Да запалим свещичка за мама,“ каза тя.

"Let's light a candle for mom," she said.

Красимир запали свещта и двамата стояха тихо, наблюдавайки как пламъкът носи светлина и мир в душите им.

Красимир lit the candle, and they stood quietly, watching the flame bring light and peace to their souls.

В този момент, Красимир осъзна, че е време да приеме радостта, която може да намери в новите спомени, докато небето навън беше осеяно с есенни ярки цветове.

At that moment, Красимир realized it was time to embrace the joy that could be found in new memories, as the sky outside was adorned with bright autumn colors.

Те си тръгнаха от манастира, ръка за ръка, усещащи връзка със спомените и с бъдещето, което се разгръщаше пред тях – бъдеще, което беше пълно с надежда и нови начала.

They left the monastery hand in hand, feeling a connection to the memories and to the future that unfolded before them—a future full of hope and new beginnings.

Красимир вече знаеше, че щастие не означава забравяне, а нов начин за живот, изпълнен с любов и спокойствие.

Красимир now knew that happiness does not mean forgetting, but a new way of living, filled with love and tranquility.