На прага на библиотеката на Софийски университет се усещаше тръпката на настъпващата есен.

At the threshold of the library at Софийски университет (Sofia University), the thrill of the approaching autumn could be felt.

Листата навън бяха обагрени в златисти и медни оттенъци, създавайки уютна атмосфера, но Николай не можеше да ги забележи.

The leaves outside were painted in golden and copper hues, creating a cozy atmosphere, but Николай (Nikolai) could not notice them.

Седнал на дървената маса, той се губеше сред купчини учебници и записки.

Sitting at the wooden table, he was lost among piles of textbooks and notes.

Нямаше време за приказки или разсейване — човек можеше да усети напрежението във въздуха, породено от наближаващите финални изпити.

There was no time for conversation or distraction—one could feel the tension in the air, brought about by the upcoming final exams.

Николай натисна челото си.

Николай pressed his forehead.

Чувстваше се изтощен и несигурен.

He felt exhausted and uncertain.

Беше му трудно да се съсредоточи — миналите му учебни неуспехи се въртяха в главата му като смразяващ вятър.

It was difficult for him to concentrate—his past academic failures spun in his head like a chilling wind.

Съученичката му, Елена, седеше срещу него.

His classmate, Елена (Elena), sat across from him.

Тя беше неговата опора, винаги спокойна и уверена, такова качество, което Николай искрено ценеше.

She was his anchor, always calm and confident, a quality that Николай truly appreciated.

„Ще успеем,” каза Елена тихо, считайки нейните думи за своеобразен камък на стабилност.

"We'll make it," Елена said softly, considering her words a kind of stabilizing stone.

Николай наклони глава, кой знае какви мисли минаваха през съзнанието му.

Николай tilted his head, who knows what thoughts crossed his mind.

"Не знам, Елена," отговори Николай, с хладина в гласа си.

"I don't know, Елена," Николай replied, with a chill in his voice.

"Имам чувството, че не съм достатъчно добър.

"I feel like I'm not good enough."

"Елена помълча за момент, наблюдавайки приятеля си с разбиране.

Елена paused for a moment, observing her friend with understanding.

"Николай, не си сам в това.

"Николай, you're not alone in this.

Ако имаш нужда, можеш да споделиш с мен.

If you need to, you can share with me."

"Николай вдигна поглед към нея, в очите му се четеше надежда.

Николай looked up at her, hope readable in his eyes.

"Честно?

"Honestly?

Имам огромна тревога.

I'm deeply anxious.

Не мога да си подредя мислите.

I can't organize my thoughts.

Боя се да не проваля.

I'm afraid of failing."

"Елена му се усмихна леко.

Елена smiled at him slightly.

"Това е нормално, Николай.

"That's normal, Николай.

Всички изпитваме стрес, но не е нужно да го носиш сам.

We all experience stress, but you don't need to carry it alone.

Хайде, опитай да дишаш дълбоко с мен.

Come on, try to breathe deeply with me."

"Те започнаха да вдишват и издишват бавно, безмълвно.

They began to breathe in and out slowly, silently.

С всяко ново дълбоко вдишване Николай усещаше как напрежението започва да отпуска примката си около съзнанието му.

With each new deep breath, Николай felt the tension starting to loosen its grip on his mind.

Елена говореше тихо и спокойно, насочвайки го към моменти, когато е успявал.

Елена spoke quietly and calmly, guiding him to moments when he had succeeded.

Сесията продължаваше.

The session continued.

В един момент, Николай усети как спокойствието бавно го обгръща.

At one point, Николай felt a sense of calm slowly enveloping him.

Беше готов.

He was ready.

Беше време да остави страховете настрана и да се съсредоточи върху целта си.

It was time to put fears aside and focus on his goal.

На изпитния ден, Николай влезе в залата с увереност, подкрепен от споделената подкрепа, която беше намерил.

On exam day, Николай entered the hall with confidence, supported by the shared support he had found.

Излезе от залата с усмивка, знаейки, че независимо от резултата, е постигнал нещо по-голямо — научил се беше да приема помощ и да вярва в собствените си възможности.

He left the hall with a smile, knowing that regardless of the outcome, he had achieved something greater—he had learned to accept help and believe in his own capabilities.

Така, сред цветовете на есента и спокойствието на университетската библиотека, Николай откри своето вътрешно равновесие, подпомогнат от истинско приятелство.

Thus, among the colors of autumn and the tranquility of the university library, Николай found his inner balance, aided by true friendship.